петък, юни 17, 2011

Един обикновен септемврийски ден


    На него преди доста години изминах 5200км за 10 часа за да си взема сбогом с татко ми...
Докато самолетите,които сменях ме държаха високо в небето в ума си  имах само една
молитва-да стане чудо и този 47 годишен мъж да не ни оставя.
Бог не чу молбата ми,но баща ми събра сили и ни дочака и мен,и малката ми сестричка,която бе на детски лагер, за да затвори очи....
От този ден намразих думата -"ако".В този ден за мен свърши сигурността и усетих как за часове живота се промени безвъзвратно, а под краката си вече нямах здрава основа.
Може би затова не успях да взема повече от неговият характер,от неговите способности.

Днес наблюдавам синът си.Гледам го и немея,оставам изумен от промените му,от израстването.С всяка измината година все повече виждам в постъпките,в реакциите и
в отношенията му/най-вече в тях/ това,което аз не достигнах.


                                                                                     На един добър човек...

                   Ти тръгна без да ми оставиш завещание
                   не каза как да продължа напред без теб,
                   нарочно ли ми даде изпитание,
                   което да го мъкна занапред.
                   Заряза ме сред спомени и стъпки,
                   не ми посочи правилният път,
                   а търсех рамото ти в живота-клопка,
                   когато се завръщах във домът.
                   Като на изповед присядах в градината
                   под ябълката дето ти я засади,
                   показвах раните си седнал в детелината
                   да ги лекуваш тъй както правеше преди.
                   Е да,дървото вече е голямо,
                   отрупано е пак с плодове,
                   и внукът ти,с обелено коляно
                   стои под него,стиска зъби-
                         чака ме,
                   за болката му...знае че ще спре.

Няма коментари: